В това се криеше някаква загадка. Кинрад винаги се връщаше на тази мисъл в минутите, когато можеше да си позволи да забрави по-сериозните дела. Загадката го вълнуваше, караше го отново да си представя Бертели, като се почне от печалните очи и се свърши с големите плоски стъпала. В редките минути на спокоен размисъл Кинрад се опитваше, за кой ли път вече (отново безрезултатно), да разбере кой и какъв е Бертели.
Не изпускаше случай да го наблюдава и всеки път се изумяваше от умствената му посредственост — и то у учен, специалист. Наблюдението на Бертели така го бе погълнало, че дори и наум не му идваше да види дали и другите не са заети със същото, било по същите или сходни причини.
Когато Кинрад тръгна за столовата, Марсден дежуреше при уредите за управляване, а Вейл — в двигателния сектор. Останалите трима вече седяха в тясната столова. Той им кимна и седна на мястото си.
Големият светлокос Нилсен, инженер-атомист и по съвместителство ботаник, го измери със скептичен поглед и каза:
— Слънцето го няма.
— Знам.
— А трябваше вече да се появи.
Кинрад сви рамене.
— Но все още го няма — не мирясваше Нилсен.
— Знам.
— И това не ви ли вълнува?
— Не говорете глупости — Кинрад разкъса пакета с обеда и изсипа съдържанието му в пластмасова чиния, разделена на отделения с преградки.
„Бам, бам, бам“ — гърмяха подът, таванът, стените.
— Така, значи според вас аз говоря глупости? — Нилсен се наведе напред и впери очи в него в злобно очакване.
— Да хапнем поне спокойно — предложи Арам, слабият, мургав, нервен космогеолог, който седеше до Нилсен. — И без това не ни е весело.
— Няма защо да ни залъгваш. Искам да зная… — пак почна Нилсен.
Той млъкна, защото Бертели промърмори „Извинете“ и се присегна под носа му за солницата, завинтена на другия край на масата. Когато я отвинти, за малко не легна целият върху масата със солницата в ръка, а после така се дръпна, че едва се удържа да не падне на пода. От изумление облещи очи, скочи, остави солницата, издърпа седалката на стола си по-напред, но когато сядаше, бутна солницата на пода. Бертели пламна от срам, вдигна я с такъв вид, сякаш не бе солница, а голям съд, посоли яденето си и за да остави солницата на мястото, отново целият легна върху масата. Най-сетне я завинти, но когато сядаше, не улучи седалката. Накрая се настани на стола, разгъна въображаема салфетка и огледа боязливо присъствуващите с виновни очи.
Нилсен въздъхна дълбоко и попита:
— Сигурен ли си, че добре посоли яденето си?
Трудният въпрос обърка Бертели. Той сведе очи към чинията си и най-внимателно огледа съдържанието й.
— Струва ми се, добре. Благодаря.
Нилсен престана да дъвче, вдигна очи и като срещна погледа на Кинрад, запита:
— Какво има в него, което няма у другите?
Захилвайки се до уши, Кинрад отвърна:
— И аз самият бих искал да знам. Отдавна се опитвам да разбера, но все безуспешно.
На лицето на Нилсен светна нещо като усмивка и той призна:
— И аз също.
Бертели ядеше мълчаливо и съсредоточено. Дъвчеше както винаги, вдигнал високо лакти, а ръката му неуверено търсеше устата, която просто не можеше да се улучи с лъжицата.
Марсден посочи с края на молива една точка на екрана и каза:
— Ето тази, според мен, е розова. Но може и да ми се струва.
Кинрад се наведе и впери очи в екрана.
— Прекалено малка е. За сега нищо не може да се каже. Почти колкото главичка на карфица.
— Значи, напразно съм се надявал.
— Може и да не е напразно. Може очите ви да са по-чувствителни към цветовете.
— Да попитаме нашия Сократ — предложи Марсден.
Бертели заразглежда едва забележимата точка, като ту се приближаваше до екрана, ту се отдалечаваше, отначало от едната, после от другата страна. Накрая я погледна с присвити очи.
— Навярно е нещо друго — съобщи той, зарадван от направеното откритие, — защото нашето Слънце е оранжевочервено.
— Цветът изглежда розов поради флуоресцентния слой на екрана — с раздразнение обясни Марсден.
— Не знам — съкрушено призна Бертели.
— Ама че помощник имам!
— В случая може само да гадаем, твърде далеч е — каза Кинрад. — Само желание не е достатъчно, ще трябва да изчакаме, докато се приближи малко повече.
— До гуша ми дойде това чакане — с ненавист каза Марсден, гледайки към екрана.
— Но нали се връщаме у дома? — напомни Бертели.
— Знам. И това ще ме довърши.
— Не искате да се върнете? — с недоумение запита Бертели.
— Много искам. — Марсден с досада пъхна молива в джоба си. — Мислех, че на обратния път ще е по-леко, просто защото се връщаме. Грешил съм. Жадувам за зелена трева, синьо небе и простор. Не мога повече да чакам.